Спасение
Оливия е шестнадесет годишно момиче, което живееше в Норфолк, Вирджиния. Пленена от фотографията, това се превръща в нейна най-голяма страст. В училище е едно от онези деца с забележителни умения, но твърде стеснителна, за да се изявява.Това е и причината тя до такава степен да се слее със снимките си. Оливия гледа на света по свой начин - през обектива на своя професионален фотоапарат. Винаги е била пренебрегвана и отблъсквана от съучениците си, отритната от обществото на богатите самоуверени момичета. И как иначе... светът на тинейджърите е по - жесток и от този на възрастните - всеки се бори за власт и невъобразимо величие. Причината хората да гледат така на нея определено беше фактът, че тя е твърде добра, състрадателна, себе-критична и срамежлива до болка. Всъщност тези качества я правеха удивителна, но и доста лесно хората я тъпчеха заради това. Всяко момиче от гимназията тайно й завижда за прекрасната външност - слънчевите светлини нежно галят невероятната й червеникавокафява коса,която като водопад внимателно милва изящните й рамене, тъмносините й очи озаряват всяко лице, което успява да грабне вниманието й, порцелановата кожа, която винаги е озарявана от красива усмивка. В Оливия няма нищо, което да отблъсква околните. Има идеалната приятелка, нейна единствена подкрепа - Лейла. На всичкото отгоре майка й е починала в катастрофа преди 7 години, а любящия й баща работи като сондьор в Атлантическия океан от 3 години. Оливия живее сама в дискретна двуетажна къщичка в края на града близо до малка гора. Вече се беше научила да се справя сама. А от две години и половина работи като фотограф в местния вестник. Събра сама пари, за да си купи едно старо Camaro'67. Леля й - Мириел живее в съседния щат, понякога идва да навести любимата си племенница
***
Преди ден заваля първия сняг. Очарователната Оливия реши, че това е чудесна възможност да излезе и на направи няколко снимки за вестника. В града не се случваха никакви интересни неща така, че единствено покритата с тънка снежна покривка горичка беше на разположение. Върза правата си коса в съвършена конска опашка като един тънък кичур свенливо се спускаше по лявата й страна. Облече си палтото, сложи сивите ръкавици на майка й - обичаше ги толкова много, и излезе. Извървя около петдесет метра докато стигна гората. Студът впиваше зловещите си нокти в оголената част от шията й. Това накара Оливия да потрепери. Чувство на страх внезапно премина през измръзващото й тяло като електричество. Момичето имаше добра развит инстинкт за опасностите, но това не й помага, защото тя е влюбена в трудностите, в неизвестното. Продължи напред и внезапно тъмна фигура профуча между дърветата. Бързите очи на Олив проследиха къде се скри мистериозния образ - зад голямото дърво с дълги голи клони. Девойката внимателно се приближи до дървото, изключи светкавицата на апарата, който държеше в ръцете си и снима подаващия си крак и парата, която разнищваше плътния въздух. В този момент внезапно се появи пред криещия се човек. Той беше притворил очи докато придържаше огнестрелната си рана. Усети сянка пред себи си и видя Оливия. Тотално стресната от близката среща с опасността тя беше леко отворила уста, а сините й очи блестяха, отразявайки стичащата се тъмночервена кръв по рамото на момчето. Устните на Мистериозната личност се извиха в нежна успокоителна усмивка, след което издадоха измъчен стон. След минутка на взиране Оливия се осъзна и попита човека :
- Какво правиш тук? Кой си ти ? Защо по дяволите кървиш и ми се усмихваш ? - за нея беше съвършено нетипично да ругае
Тя нервно изстрелваше въпрос след въпрос.
- Както виждаш почивам си тук, простреляха ме и ... аа да, казвам се Том, приятно ми е - веселяшки отговори той
Оливия инстинктивно протегна ръце и го хвана за рамото, изправяйки го внимателно, Том определено се нуждаеше от помощ така че не се възпротиви.
***
След десет минути се озоваха в дома на Олив. Сложи го на дивана в хола. Той й разказа историята си. Обясни й, че е набеден за убийството на сестра си. Всичко в Оливия казваше, че това е невъзможно, винаги вижда
най - доброто в хората, но все пак той беше непознат. Тя проми внимателно раната му, след като осъзна, че е преследван от полицията и не може да го заведе в болницата. Ее... тя беше преминала курс за медицинска сестра скоро, а и раната не беше дълбока, само одраскване от куршум.
- Извинявай, че не се представих. Казвам се Оливия, Оливия Харис - леко опиянена от високото широкоплещесто момче с най - красивите зелени очи
- Благодаря за помощта. Задължен съм ти. - каза Том с великолепна усмивка
- Ее... Том... нали така се казваше. Накъде сега? - закачливо попита тя
- Не знам. Предполагам, че ще продължа да бягам. - с тъжна извивка, наподобяваща усмивка на лицето, каза той
- В такъв случай оставаш тук. Живея сама, ходя на училище, работя във вестника... с теб поне ще си имам компания.
- Не съм сигурен, че мислиш трезво. Явно се силно опиянена от спирта. А и на мен ми се наложи да напусна училище след случилото се. Не работя.
- Говоря сериозно. Така или иначе не можеш да тръгнеш още пък след като се възстановиш и си оправиш проблемите със закона ще правиш каквото решиш.
Том се усмихна доволно и със скоростта на светлината се изправи и придърпа лицето на Оливия към своето. Нежните му устни се приближиха към нейните, имаха вкус на портокал. Тя усети ръката ме да се спуска по гръбнака й, изпращайки диви сигнали на опитомената й душа. Тя прокара длан по врата му, почувства масивното му тяло да се напряга и тогава се потопиха в една страстна, безкрайна целувка. Ритъмът на сърцата им заби в пълен синхрон.
От този момент нататък той щеше да стане неизменна част от нейния жалък до сега живот. Той ще промени всичко, ще внесе неистово щастие към еднообразното й ежедневие. В този момент тези две души ще се сляха в едно.